За поредна година се проведе курс по „Пещерно спасяване“ с 13 участници. Разказ за перипетиите, през които минаха курсисти и инструктори през погледа на един от участниците – Уинки.

Ден 1:

Будилник. Закуска – баничка. Събиране пред главния команден център – ака Пещерния дом. Седя си в очакване на специализираното обучение за специализирани супер спасители – най-добрите от най-добрите сред по-добрите. Докато чакам началото на курса, някакви индивиди от двата пола се подмотват наоколо. Подготвят разна екипировка, подреждат шарени торби от ПВЦ целите в кал. Говорят за разни тъмни места с кал където са били. Ровят в някаква стаичка и вадят разни железа. Това сигурно е помощния персонал на спасителите – винаги е хубаво някой да ти носи инвентара. Някакъв редник Анри бил писал инвентарния лист, сигурно само той може да пише и чете.

Не им обръщам много внимание, все пак стартира курс за пещерни спасители – трябва да се спасяват пещери, а време за простолюдието няма.

Малко по-късно идва командир Чичо. Той заедно с командир Прасчо ще ръководят обучението 10 дена. Цивилните хора ги наричали – Владо и Енчо?!

Та идва командир Чичо и събира всички за курс Спасяване. Оказва се, че помощния персонал всъщност са курсистите. Или курсистите сме помощен персонал, така и не разбрах. Нареждаме се в кръг и биваме подканени да разкажем нещо за себе си. Кратък момент на неловко мълчание. Никой не носи свещи, пентаграми и заклани агнета.

Отиваме към първи полеви тренировъчен полигон за супер пещерни спасители (ПТП за СПС) или накратко „малкия вход“. Там ни чака препитване, за да се разбере точно колко, супер спасители ще станем. Всеки получава задача да екипира по една система набързо. Набързо ни отнема половин ден. Чичо и Прасчо се чудят дали да не ни пратят в курс „Техническо“. Лошо няма! Там са командир Кобра и сухоземен адмирал Горски – или Джони и Морския.

В крайна сметка ни оставят да продължим супер обучението си. Щяло да има тениски и стикери за завършилите успешно.

Следобеда започва същинската част – въжета, железа, блокове, полиспасти, ролки и разни други думички. Всички сме мотивирани и тренираме елементите под навеса на командния център. Елементите са оттренирани перфектно. Пие ни се бира, но Чичо казва, че можем да пием бира едва когато той си отвори бира.

Вечерта успяхме да снимаме Чичо с бира. Това ни дава надежда.

Ден 2:

Будилник. Закуска – пържени филийки. Пак сме същия помощен персонал. Никой не е дезертирал все още. Вадим някакви сгъваеми легла – на кратко носилки. Пълним ги с инвентар и под зоркия поглед на Чичо и Прасчо тръгваме към 2-ри ПТП за СПС – пещера Свирчовица. Ходенето с носилка е важен елемент от обучението. Малка грешка в синхрона и си става живо.. абе кофти носене. Целият помощен персонал сме се събрали само алфа мъжкари и алфа женски. Всеки дава команда за смяна през 5 секунди. Да не се мине и някой друг да го каже. Малко като пумпал сме, ама нищо.

Стигаме Свирчовица и цял ден тренираме елементите от вчера. Странна работа, хем същите елементи, хем нищо не помним. Добре, че тестваме всичко на ниско, та паданията не болят много. Вечерта се прибираме горди. Не спасихме никого, ама и не убихме никого. За награда Чичо ни е приготвил кратка лекция – долекарска помощ, водена от Бенджи. Накратко му казваме Бенджи. Иначе другите му викат просто Бенджи.

Нощният караул го поемат редник Димо и редник Кемал. Цяла нощ са се борили да защитят честта на групата. Изпили 3 литра вино и 2 каси бира.

Ден 3:

Будилник. Закуска – баничка. Имаме един дезертьор – редник Мишо. Каза, че имал работа, ама според останалите го е хванало страх.

Командир Кобра цяла нощ е гледал филми за египетските фараони и днес е решил, че ще се вози в носилката. Качваме го и тръгваме. Оставяме го на „малкия вход“. Каза, че му се гади и бакшиш нямало да има. Ние продължаваме към 3-ти ПТП за СПС – Банковица.

Чичо и Прасчо ни разделят на малки групички и всяка група получава елемент за изграждане. Планът е да сме готови за няколко часа и преди обяд да минем през всички елементи с носилката.

Обяд. Тамън разбрахме какво трябва да правим. Идва храната и всичко остава на заден план. Командир Кобра ни отмъщава заради носенето и нарочно е „забравил“ да сложи прибори.

Следобед. Прасчо е леко притеснен – на отчет му се водим 13 човека, а до края на курса има голям шанс да загубим някой. Заедно с Чичо се взима решение повече да не влиза никой от нас в носилката, понеже е много опасно. По-добре да ползваме някой от „техническото“ – хем са много, хем не са толкова важни колкото нас. Първи тестов пилот на носилката е адмирал Горски. И той каза, че му се повръща и няма да има бакшиш. Спомена нещо и за адреналина, че миришел. И аз се возих в носилката, ама не ми миришеше. Това се нарича или пълна глупост или пълно доверие в групата.

Вечерта нямаше лекции. Само нощен караул под ориенталски ритми. Тежка мисия, която беше изпълнена отново от редници Димо и Кемал.

Ден 4:

Закуска – пържени филийки. Струва ми се че менюто се повтаря. След вчерашното носене на командир Кобра, днес никой не смее да се качи. Затова качваме носилката в джипа. Отново сме на „малкия вход“.

Задачите вече стават по-сложни. Дълги тролеи, балансьори, съпровождане в по-гаден терен, прехвърляне през възел и т.н. Опънахме и новата тринога. За нея са нужни около 9-ма спасители и поне 2-ма инструктори.

Днес вече сме като истински отбор. Работим в тотален унисон. Един като не разбере нещо, всички дружно повтаряме грешката. Това се нарича отбор. Техническата част ни е ясна, затова наблягаме на командите. Важно е да се знае кой командва. При нас това беше изяснено от самото начало – никой не командва и всеки може да дава акъл на всеки и за всичко. Дисциплина трябва да има!

За обяд отново нямахме прибори. Човек се учи от грешките си, но не и ние. Пак трябваше да ядем без прибори.

Следобеда мина по график. Спасихме няколко жертви от „техническото“ – командир ТИСИКОЛьО и редник Жоро-Гюнтер.

Имахме време да тестваме дори преминаване на носилка през парапет. Интересно упражнение, особенно когато имаш 15 закрепвания, а само 10-тина спасителя.

Вечерта получаваме нова лекция на тема видове носилки. Оказа се, че били доста. За около 30-40 минути ги разгледахме всички. Останалите 3 часа от лекцията не знаем какво се случи.

Ден 5:

Закуска – банички. Вече доста хора имат подозрения, че менюто се повтаря.

Отново тренираме на „малкия вход“. Повтаряме вече познатите ни елементи. Не сме много бързи, но пък сме ефективни – досега никой не си е поискал обратно парите за спасяването. Предполагам няма да ни вземат в отряда за бързо реагиране, но поне ще ни вземат в отряда за супер спасяване. Редник Мишо размисли и се завърна в нашите редици. Чичо и Прасчо вече 3-ти ден се мъчат да ни обяснят, че е важно само един да командва, за да не става объркване. Но не казват кой е този един. Затова продължаваме по изпитаната схема – всеки знае всичко и дава акъл. Цял ден си разменяме снимката на Чичо с бирата и се чудим дали това може да се зачита като писмено разрешение да пием бира – уви НЕ. Но сме пуснали официално запитване към министерството!

За обяд изненада – няма прибори. Редник Лъчо се научи да яде супа с ключе 13-ка. Немесоядните редници Уиуи и Ив започнаха да бодат картофите с планки (таванни). Останалите все още се борим да ядем с карабинери.

Вечерта май нямаше лекция. Командир ТИСИКОЛьО беше повишен в звание ЧИЧО. Сега го наричаме командир чичо ТИСИКОЛьО.

Ден 6:

Закуска – пържени филийки. Всички смятат, че има заговор с тази закуска.

Командир Прасчо се срина психически и замина някъде. Никога не бил виждал такива като нас и му трябвало ден-два почивка.

Отиваме на „големия вход“. Той е по-голям от малкия вход. Затова го наричат големия вход. Там е по-високо и вероятно заради разликата в надморската височина, адреналина мирише по-силно. Целия ден се носеше адреналин във въздуха. Този ден елементите бяха още по-големи. Стриктна организация целия ден – отделни екипи, задачи, радиостанции. Всичко върви перфектно. Правим системата доста преди обяд и успяваме да направим едно минаване през нея с носилката. Страхотен успех. Никога не сме били толкова бързи, явно наистина ставаме отбор. Надъхани сме следобед да повторим още по-бързо.

Обяд. Някой се беше сетил да донесе малко прибори. Беше ги забравил в джипа. Нищо, вече всички можем да ядем с ключета. Само на мене ми е трудно, че моето е „гедоре“.

Следобедно нещата не се случват точно по план. На осигуровката стоят 5 човека. Редник Нора трябва сама да откачи носилката и да я занесе до следващия елемент. 2-ма отидоха на грешни елементи, 4-ма забравиха какво правят, 1 говореше сам по радиостанцията и сам си отговаряше, останалите висяха по въжетата и чакаха нещо да се случи. Командир Чичо от притеснение си беше взел тоалетна хартия – за всеки случай.

„Жертва“ ни беше командир Ивчо, но понеже преценихме, че е доста лек, закачихме 10 литра вода към носилката. В крайна сметка след 4 часа успяхме да направим още едно кръгче през системата. Командир Ивчо също не остави бакшиш. Даже май спомена, че не му е останал адреналин вече. Сигурно затова на няколко пъти излизаше до кръста от носилката и се самоосигуряваше за каквото намери – дори сам за себе си. Командир Кобра, който заместваше Прасчо, го хвана толкова срам от нашата група, че тихо се прибра с „техническото“ – уж не ни познавал. Поне Чичо остана с нас до края. Което беше към 21 вечерта.

Ден 7:

Закуска – баничка. Поне да беше пържена.

Днес сме на лек режим. След вчерашния ден, никой не смее да ни даде трудни задачи. Отиваме на Банковица. Командир Прасчо се е завърнал за сметка на командир Чичо, който също имал нужда да си почине от нас.

Явно сме се адаптирали към адреналина, понеже днес всичко върви по план. Даже остава време за нови елементи – насрещна ролка и насрещен полиспаст. Всички са напрегнати от утрешния ден – деня за изпит!

Обяд – супа. Прибори – не.

Целия ден вървеше перефектно. Няма как вечерта да не ти съсипе деня. Отново лекция. Този път лектори са командир Прасчо и женски командир кака Фония. Разказват ни кой на кого е член, кой в кого влиза, къде излиза, кога, по колко пъти, с кого членува и други неща за членове. После ако сме искали и ние къде можело да влезнем. От всичко стана ясно едно – ще ни дадат стикери и фанелки. Ама само от нашето спасяване. От това европейското нямало да има.

Ден 8:

Закуска – никакво въображение.

Ставаме рано, товарим се по колите и тръгваме към пещера „Парниците“. Тръгваме заедно с курс „техническо“. Заедно ще влизаме. Те преди нас, ние след тях с носилката. В носилката ще е к. Прасчо. Само той е достатъчно смел.

Накратко лумбур-лумбур до пещерата. Влезнахме и после излезнахме от нея.  А иначе – си го спасихме командира. Той милия беше изпаднал в паника, та наистина си беше за спасяване. Изпуши 2 кутии цигарии докато бъде спасен. А ние през цялото време самоотвержено лягахме, търкаляхме се, плувахме и какво ли още не. Залога беше голям, ако намокрим к. Прасчо – стикери ама друг път. Вкарахме го ЦЕЛИЯ СУХ. Така и го изкарахме. Кака Фония беше силно притеснена през цялото време, нали не ни познава още и не знае колко супер спасители сме станали. Толкова сме супер, че на няколко пъти настигахме „техническото“ та се налагаше да се връщаме назад и пак да ги догонваме. Вероятно са се бавели заради командир Иво, който си беше забравил всичката екипировка и беше тръгнал по бельо и челник… буквално.

Всичко е добре когато е добре. Това Божинката го бил казал. Та при нас всичко приключи добре. Прасчо е сух, жив и с нервна криза. Ние сме доволни от постигнатото. Кака Фония е доволна, че Прасчо е цял. Чичо е доволен, че скоро се отървава от нас. Идилия направо.

Чака ни официалната церемония по връчването на отличията и на стикерите. Всички команидири излизат и казват по няколко приказки за своите редници. Оказа се, че не познаваме половината хора. Нашия Чичо за първи път остава без думи. Просто излиза раздава ни дипломите и стикерите и бърза да си отвори опаковка валериан.

Официално вече имаме фанелки и стикери. Чакат ни много незабравими моменти с тези фанелки из българските дискотеки – имало намаление от пиенето за всички спасители.

Повече снимки от курс 2018 може да видите на фейсбук страницата на Пещерно спасяване.

Автор: Димитър Христов – Уинки